Очите ти са като черен шоколад,
разпалват огън в мен и моето сърце.
Устните ти, предизвикват в мене глад
и нося се нагоре кат перце.
Очите ти са като черен шоколад
и мамят ме, привличат ме неудържимо.
Ръцете ти са като летен ад
и милват ме дори незабележимо.
Очите ти са черен шоколад
и влюбена съм в тях, аз зная.
Косите ти са черен водопад,
да милвам ги – не ще изтрая.
Очите ти са черен шоколад
и погледът е тъжен, мрачен…
Дали да ти приготвя мармалад,
да хапнем двама в този ден сумрачен…
Очите ти са черен шоколад…
Лунна вечер, горска пътека
вятърът свири на флейта в нощта.
Тя върви като пеперуда лека
сякаш носи се на невидими крила.
Тежки ,черни къдрици обгръщат
поруменяло девиче лице
по снагата й като лиани се спущат,
стигат чак до босите й нозе
.
На Йонко и Шушулинка
Във езеро с мъгла обвито
живееше самотно тя.
Сърцето ѝ одавна бе разбито,
от млад овчар, пленена бе от песента.
Когато сутрин със зората,
той свиреше мелодия една,
разплакваше се тя горката
и, ронеше сълза подир сълза…
От езерото тайно го следеше,
не смееше да подаде глава
и свидни думи тайно му редеше
и отговаряше си сам – сама….
Обич
Обичам вятърът да играе с косите ми…
Обичам да тичам в дъжда…
Обичам слънцето да наднича в очите ми…
Но, не обичам сама да стоя!
Обичам на птиците аз песента…
Обичам в гората аз да крещя….
Обичам да се разхождам в нощта…
Но, не обичам сама да стоя!
Обичам около мен всичко да е лилаво…
Обичам въздушни кули аз да строя…
Обичам слънчогледа и полския мак – казвам направо…
Но, не обичам сама да стоя!
Навънка беше ден дъждовен,
седях на малкия диван.
В главата ми нахлува спомен,
за мой неземен, страстен блян.
///
Събуди ме тази вечер луната
тя пееше песен и чувах я аз
Станах и боса тръгнах по тревата,
лунните трели пеех на глас.
Пътека от звездни отблясъци спусна
по нея вървях крачка след крачка
по босите ми нозе с лунен прах пусна
и понесе ме сякаш бях играчка.
//////////
Събудих се с усмивка на уста.
Звезда останала ми бе в косите,
след дива лудория през нощта,
а слънцето блестеше ми в очите.
Вървях сама по горската пътека,
светулки малки светеха ми в мрака.
И някак бавно, тайно и полека,
юнак съзрях че там ме чака.
Нощта безлунна е и тиха
и само сенки бродят вън.
В очите ми сълзи се появиха,
усмихнах се, живеех като в сън…
Един ли два живота вече,
не помня броят им защо ли….
изгарях аз във огън вечен,
дали сега сърцето ми ще отговори…
И ще познае в мен жената,
която някога богиня ти нарече,
косите на която милваше във мрака,
и тихо, тихо тайни думи ѝ редеше…
На тате
Когато сутрин отворя очи
закуска аз няма вече да правя
леглото ти празно, студено мълчи,
но аз ще те помня чак до безкрая.
Ще помня, тез мили, свидни очи,
които ме гледаха с обич и укор,
когато пакост направех и те боли,
когато предизвиквах чувството ти за хумор.
Ще помня тез мъжки, силни ръце,
които ме видгаха да ме носят на конче.
Ще помня доброто ти, мило сърце,
когато се разхождаме в нашето дворче.
Тате, вече няма кого така да наричам.
Тате, боли ме, че вече те няма.
Тате, няма друг така да обичм.
Тате, целувам те и ще остана до мама.
Мама
Роди в топъл августовски ден…
Живот ми даде, плът от твойта плът
и две очи зелени, усмихнаха се там на мен,
не знаеше на какъв ще те изправя кръстопът.
Живях животът си, но винаги до мене беше ти.
Родих деца и грешки правих….
Но кой ръка подаваше ми – майчице прости,
кажи добре ли ти се извиних?
Затуй на твоят ден рожден,
те моля всичко да забравиш,
да ни прегърнеш нас, не само мен,
да ни почерпиш всички със сладкиш.
Усмивка нека лицето ти да озари,
тревоги, грижи остави назад.
В очите ти блясък нека гори,
косите ти да падат като водопад.
Защото нашта подкрепа си ти –
Любима майка, баба и жена,
която винаги ще ни подкрепи –
Обичаме те, мамо, едничка на света!
The Queen Of Elfs 